КАРСТ И КАРСТОВИ ФОРМИ НА РЕЛЕФА

Друг важен литодинамичен процес, свързан с дейността на водите на сушата е карстът.

Същност на карста. Условия на карстообразуване

Карстът като понятие включва съвкупността от специфични форми на релефа и особеностите на подземната и повърхностната хидрография, характерни за изградени от разтворими скали (карбонатни - варовици, доломити, мрамор, мергели, креда; хлоридни (халогенни) - гипс, сол) територии.

Дженингс (1985) дефинира карста като територия с характерни форми на релефа и дренажна система, възникнали в силно разтворими от природните води скали, които не се срещат в други условия. В това определение се акцентира върху два съществени момента:

• Специфичен ландшафт, формиран в силно разтворими скали;

• Уникална отводнителна система, резултат от карстовия процес (Process Geomorphology).

Каменната сол и гипсът са лесно разтворими в обикновени условия, но имат ограничено разпространение.

Най-широко разпространение имат варовиците, доломитите и мраморите. Поради това най-голямо разпространение има варовиковият карст. Варовиците в обикновени условия са слабо разтворими. Но в определени природни условия химическата агресивност на водите нараства и в съчетание с благоприятни геоложки условия води до формирането на специфични карстови ландшафти.

Същността на карстовите процеси се състои в разтварянето на скалите от атмосферните, подземните води, водите от снеготопенето, а в някои случаи и от морските води, и изнасянето на разтвореното вещество.

Според Гвоздецки е нецелесъобразно да се изключват от понятието „карст“ явленията, развити в некарбонатни разтворими скали (Гвоздецки, 11981). Термокарста, глинестия карст, карста в льоса се отнасят към механичните или водни процеси, различаващи се от разтварянето и излужването, но резултатът са форми на релефа близки по вид до карстовите.

Карстовите форми имат размери от няколко сантиметра до няколко километра. Формите с размери под един сантиметър са слабо изучени, в образуването им участват и други екзогенни процеси и е трудно да се установи ролята на карста в развитието им.

Главно условие за разтварянето на варовика е наличието на достатъчно количество разтворен CO₂ във водата. Тогава тя става химически агресивна и е способна да разтваря 10 пъти повече в сравнение с дестилираната вода. В присъствието на CO₂  калциевият карбонат преминава в по-лесно разтворим бикарбонат:

CaCo₃ + H₂O + CO₂ ↔ Ca + 2HCO₃

Излишното съдържание на CO₂ нарушава равновесието и превръща твърдия калциев карбонат в разтвор. Излишната свободна въглена киселина се съединява с карбоната и разрушава скалата.

Разтварянето на некарбонатни скали става по-лесно и по-бързо.

Различават понятията „карст“ и „карстов процес“. Карстът включва явленията, възникващи в разтворими скали, свързани с химическия процес на тяхното разтваряне. Те обуславят образуването на комплекс от специфични повърхнстни и подземни форми, свойствата на хидродинамчната мрежа и особеностите на циркулацията на подземните води.

Карстовият процес включва както взаимодействието между водата и скалите, водещо да разрушаването им, така и миграцията и акумулацията на разтвореното вещество.

Източник на CO₂ са атмосферата, биохимическите процеси в почвата и изветрителната кора, разлагането на органичните останки, постъпването на CO2 от земните недра.

Други важни условия са релефът /преди всичко наклоните/; чистотата и дебелината на варовиковите пластове; структурата на скалата; климатът – температурен режим, валежни количества; напукаността на карстифициращите се скали.

За развитието на карстовия процес важно значение има подземната циркулация, т.е. хидрогеоложките условия.

Условия на карстообразуване

• Наличие на скали, поддаващи се на разтваряне, чистота и дебелина на пластовете – колкото по-чисти и с по-голяма дебелина, толкова по-интензивно са подложени на карстифициране

• Структура на скалите – едрозърнестите и мидести варовици се карстифицират по-бавно , отколкото еднородните дребнозърнести варовици

• Климат – температурен режим, количество и характер на валежите, наличие на вечна замръзналост, препятстваща проникването на водите. Обуславя растителната покривка, способстваща повишената агресивност на водата (в резултат на разлагането водата се обогатява с CO₂, хуминови киселини, азотна киселина)

• Наличие на проточни води

• Съществуване на дренажни зони, обуславящи хоризонтална и вертикална циркулация на водата – определя се от напукаността на скалите – създава условия за проникване на агресивните дъждовни води в слоя и образуването на различни подземни форми

• Релеф – на равни повърхности карстовите образувания възникват по-бързо и карстовите формите са по-широко разпространени, отколкото на склоновете.

​Механизмът на карстообразуване все още не е напълно изучен. Може да се наблюдават само средния и крайния му стадии, когато те придобива видимо изражение в релефа и наслагите. Началните стадии – миграцията на водите във фините пукнатини, разтварянето и изменението на релефа на пукнатините са недостъпни за изследователите.

Не е изяснена докрай ролята на биохимичното, а в повърхностната част и на физическото изветряне, способстващи разтварянето и излужването на скалите.

В карстовия процес участват хидратацията, излужването, хидролизата, окислявянето. Тези изменения в минералния състав определят преразпределянето на веществата в зоната на хипергенезата.(от гр. hyper – над, отгоре, genesis – раждане, образуване; съвкупност от процесите на химическо и физическо преобразуване на минералните вещества в горните части на земната кора и на нейната повърхност (при температура под 80⁰С) под действието на атмосферата, хидросферата и живите организми. Под влиянието на хипергенезата се осъществява образуването на изветрителната кора и зоните на окисляване на месторожденията, почвообразуването, формирането на състава на подземните води, водите на реките, езерата, моретата, хомогенното и биогенното седиментообразуване)

Скоростта на разтваряне и излужване на скалите зависи от интензивността на водообмена – определя се от пропускливостта на скалите, динамичните характеристики на потока и агресивността на водите.

Хидрогеоложките условия имат определено значение за развитието на карстовия процес. Във всяка карстова област се отделят три етажа или зони, различаващи се по хидроложкия си режим.

Горната зона обхваща скалите от повърхността до огледалото на грунтовите води. Това е зоната на аерация (най-горната зона на земната кора, между нейната повърхност и нивото (огледалото) на грунтовите води; съдържа хигроскопични, лентови и капилярни води; временно в нея се появява гравитационна вода) или вертикална циркулация. В нея преобладава периодично свободно гравитационно движение на снежните и дъждовни води по вертикални и субвертикални пукнатини и кухини.

В зоната на повърхностната циркулация водата тече по повърхността на карстифициращите се скали и образуват повърхностни форми

Вертикалното развитие на тази зона зависи от дебелината на карстифициращите се скали над нивото на грунтовите води. Различават се дълбок карст, когато това ниво се разполага на голяма дълбочина под топографската повърност и плитък - когато то е на неголяма дълбочина. Условията на циркулация на водата в двата типа карст могат съществено да се различават.

Зона на периодично пълно насищане. Наблюдават се резки колебания на нивото на подземните води, свързани с периодичното постъпване на води от повърхността. Циркулацията е близка до хоризонталната, но може да става и под голям наклон в крайщата на карстовата област. Наблюдава се ненапорен отток към края на масива. Разглежда се като най-активна по отношение на дълбокото (подземно) карстообразуване – пещерите. Граници – най-високото и най-ниското ниво на грунтовите води.

Долната зона – зона на постоянно пълно насищане. Горна граница – долното ниво на грунтовите води, долна граница – водоупорния хоризонт. Предимно хоризонтална циркулация на водата. По периферията дава началото на реки, карстови извори, чрез които се осъществява разтоварването на подземните води на земната повърхност.

Положението на зоните в карстовия масив зависи от редица причини, дебелина на скалите и тяхната напуканост, разчлененост на релефа и дълбочина на врязване на речните долини, наличие в масива на прослойки от нерастворими глинести скали – водоупорни хоризонти, способстващи временно или сезонно натрупване на подземни води в зоната на аерация.

Механизмът на образуване на карстовия микрорелеф на началния стадии вероятно е свързан с капилярната и пукнатинна пропускливост на скалите. Капилярната се определя от структурата и генезиса на скалите. Напукаността зависи от характера и насочеността на тектонските движения. На движението на водата влияе ширината и грапавостта на стените на пукнатините. Експериментално е установено, че в пукнатини с ширина 1-3 мм се извършва само ламинарно течение. В пукнатини с ширина 5 мм – ламинарно и турбулентно. Над 10 мм – предимно турбулентно – нараства процеса на разтваряне при увеличаване на ширината.

При увеличаване на скоростта – по-бързо разширяване на пукнатините.

Разтварящата способност на водата не е безкрайна. Прагово значение на минерализация (за карстообразуването) се предполага 25 мг/л. Ако такива прагове действително съществуват то това е пример за саморегулиране в развитието на карстовите форми.

Карстови извори

В зависимост от особеностите в хидрологията на карстовите територии в умерените ширини се наблюдават различни типове карстови извори, всеки от които има свои характерни черти.

В условията на дълбок карст, т.е. карстов масив със значителна дебелина и мощна вертикална циркулация, в зоната на аерация се наблюдават извори свързани с долните краища на обособените канали. Тези извори са непостоянни, периодични и дават вода само след дъжд или по време на топенето на снеговете. Изключение правят изворите, които се подхранват от реки, водещи началото си извън карстовата територия и губещи водите си при навлизане в карста. Изворите от зоната на аерация са характерни за млад карст и постепенно изчезват с неговото развитие в резултат на разширяването на подхранващите ги тесни странични пукнатини, което открива път на водите към дълбоките хоризонти на масива.

Друга група са изворите от зоната на периодично пълно насищане. Те съща са периодични, изливащи вода само по време на високо ниво на огледалото на грунтовите води в карстовия масив. Но тези периоди могат да бъдат продължителни, съвпадайки със сезонните валежи. В сухо време пресъхват. Голямата продължителност и постепенната смяна водните и безводни периоди ги отличава от изворите в зоната на аерация. Към тази група се отнасят изворите наричани в германия подпорни (Stauquellen), във Франция – еставели (Щукин). Освен от понижаването и повишаването на нивото на огледалото на грунтовите води те са обусловени и от хидростатичното налягане.

Описаните извори се характеризират с по продължителни периоди на пресъхване и водност, обхващащи понякога цели годишни сезони.

Освен тях се срещат и извори, които изливат водите си в много кратки периоди от няколко часа и толкова пресъхват. Това са така наречените сифонни извори. Представляват пещеровидна кухина, частично изпълнена с вода и свързана с коленообразен, подобно на сифон, канал с външната среда.

Освен периодичните извори в карстовите области има и постоянно действащи, които са свързани със зоната на постоянно пълно насищане. Някои от тях излизат на повърхността като сравнително пълноводна река. В научната литература се е утвърдило понятието воклюзни извори по името на известния извор Воклюз в южна Франция. Този източник, даващ началото на р. Сорж, има дебит от февруари до май 30-50 м³/s, а през лятото и есента намалява до 8-10 м³/s.

Воклюзните извори излизат преди всичко по периферията на карстовите масиви и в долните части на склоновете на полетата или долинните склонове, изтичайки от сравнително хоризонтални пещери. В някои случаи излизат на повърхността от вертикален канал – кладенец или естествена шахта. В този случай водата се излива под напора на хидростатичното налягане. Издигащата се нагоре вода разширява корозионно горната част на канала, превръщайки го в дълбок фуниевиден басейн. В Германия ги наричат изворни гърнета вероятно за това, че водата излизаща на повърхността под напор като че кипи.

Реки и долини в карстовите области

Малобройните повърхностни реки в карстовите области се поделят на пет типа:

1. Епизодични реки, в които воден отток се наблюдава само по време на силни дъждове или снеготопене.

2. Постояннотечащи реки, чиито дъна лежат над нивото на грунтовите води в карстовия масив. Те са многоводни, водят началото си извън карстовия масив. В него губят част от водите си, но не пресъхват. Долините им обикновено представляват тесни, дълбоки и със стръмни склонове каньони.

3. Постояннотечащи реки, чиито корита са врязани до нивото на подпочвените води. От тях те се подхранват. Морфологията на долините им е подобна на предходния тип. При много от тях склоновете се събират в посока към извара и се затварят като стена, в чиято основата изтича реката. Подобни реки, със затворен горен край, се наричат чуваловидни. Срещат се и. слепи долини, които нямат устия, т.е. не се вливат в друга река и са като задънени. Те са тесни, сравнително къси долини със стръмни склонове. Образуват се в резултат на разтварянето на скалите по някоя пукнатина. Тяхна разновидност са полуслепите долини. Те също са затворени, но окосът, в който опират, не е висок и при пълноводие го преливат.

4. Реки, прорязващи целия карстов слой и врязващи се в лежащите под него водоупорни скали. Имат постоянен и увеличаващ се към устието отток. Горните части на склоновете (изградени от варовик, доломит) са стръмни, а долните – полегати.

5. Подземни или пещерни реки. Протичат по система от подземни галерии.

Пресноводни източници на морското дъно

Край бреговете на някой крайбрежни карстови терени се наблюдават пресноводни източници. Те се намират под морското ниво и са толкова мощни, че опресняват морската вода. Забелязано е, че след проливни дъждове водата на някои извори става мътна. Множество подобни източнтици са известни край бреговете на полуостров Истрия в Адриатическо море, на Далматинското крайбрежие - на дълб до 700 м.

Особеностите им предполагат че това са устия на подземни реки които започват на сушата, високо над морското ниво, и протичат през карстовия масив. Би трябвало да имат много голям пад за да преодолее тяхното хидростатично налягане налягнето на стълба морска вода над мястото им на изливане. Каналът който сега се намира под водата е можел да се образува когато карстовия слой е лежал над морското ниво. Съвременното подводно положение указва на последвало потъване на сушата. За Далматинското крайбрежие това е факт. За това свидетелстват характера на крайбрежието - частично залята от морето нагъната планинска земя. Наличието на такива извори е в подкрепа на  привържениците на обособени канали в карстовите масиви.

Морски мелници

По рядко срещано явление по карстовите крайбрежия. Морската вода на недълбоко място край брега образува водовъртеж и изчезва с голяма сила в поноровидни отвори или в пукнатини на морското дъно или в крайбрежните скали.

Най-известни са морските мелници на Йонийския остров Кефалиния, близо до гр. Аргостолион. Физическо обяснение прави Вибел. Подземна река, имаща много голям пад, излиза с подводен източник на неголяма дълбочина. Благодарение на силното течение засмуква въздух от подземните кухини и пукнатини, свързани с канала. Ако някоя от тях се разкрива под водата в близост до брега морската вода навлиза в нея (разредено пространство) с голяма сила. Подземната река оказваща засмукващо въздействие може да излиза и над морското ниво. И в двата случая морската и прясната вода се смесват и се изливат някъде под или над морското ниво като солен източник. Наличието им е свидетелство за съществуването наблизо на морска мелница. Тези явления са възможни само в условията на потъвщо крайбрежие.

Повърхностни карстови форми

В зависимост от това, разкриват ли се карстифициращите се скали на повърхността или са покрити, карстът бива гол и покрит карст. Голият карст е разпространен най-вече в планинските райони и в страните от Европейското Средиземноморие и се характеризира с най-голямо разнообразие от форми. Тук липсва изветрителна кора, почва и растителност, наблюдават се чести и силни, но краткотрайни поройни валежи. В негативните форми се среща терра роса – червеникава глини, продукт от изветрянето. Липсата на варовиков чакъл е свидетелство, че физическото изветряне играе сравнително малка роля. Главни денудационни фактори са корозионната и химическа дейност на водата и изнасянето на елувиалните продукти в понорите и подземните кухини. Дебелите варовикови пластове са представени от дълбоководни наслаги, съдържащи сравнително малко теригенен материал. При разтварянето им остава сравнително малко глинест и песъклив елувии.

В Средна и Източна Европа дъждовете се разпределят по-равномерно през годината, биват по-продължителни, падат и твърди алежи. Осъществява се по-слаб смив на повърхността.. Натрупващта се изветрителна кора има възможност при такива условия да се покрие с почва и растителност – предпезва изветрителната кора. Наличието в глинестия елувии на варовикови късове свидетелства за по-енергично физическо изветряне. Така тук карстифициращата се скала е покрита със слой неразтворими рахли наслаги. Повърхностните форуми са разпространени и тук.

Карите /шрати/ представляват бразди със стръмни склонове и дълбочина от няколко сантиметра до 1-2 метра. Разполагат се успоредно и се отделят една от друга от остри ребра.

Покритите с кари пространства се наричат карови полета. Карите се образуват и по крайбрежието в резултат на въздействието на морския прибой върху карбонатни скали. В процеса на разтваряне на варовиците винаги остава неразтворима част, представляваща глинест материал с червен цвят. Натрупвайки се той образува своеобразна изветрителна кора, наричана терра роса /червена земя/.

Карите се срещат от морското ниво до високопланинските части. Привързаността им към стръмните склонове, на което указва Цвийч, не трябва да се счита за правило. Срещат се и на почти равни повърхности, но се отбелязва голяма неправилност в направлението на браздите, тъй като простирането се определя не от наклона, а от системата на напуканост на скалите. Според Леман за развитието на карите имат значение само хидроложки активните пукнатиниу, т.е. тези достатъчно широки за движение на гравитационните води. Те трябва да се съединяват с други пукнатини за да циркулира водата. От тази гледна точка тесните капилярни пукнатини не могат да бъдат разширени от разтваряне и да дадат начало на карови ровини. Но според Гвоздецки такива пукнатини могат да се резширят от изветрянето след което са способни да поддържат циркулация на водата в тях.

В резултат на интензивната вертикална циркулация на водата се образуват понори /губилища/ . Те представляват канали, които поглъщат повърхностните води и ги отвеждат в дълбочина на карстовия масив.

Разширяването на устията на понорите води до образуването на карстови фунии.

Въртопите са негативни форми с кръгла или елипсовидна форма, с диаметър от 5 до 50 метра и дълбочина 1-20 метра. По дъната им е натрупана глина, върху която се образува почва.

В резултат на сливането на няколко въртопа се образува увала. Увалата има форма на неправилна елипса, а на дъното – дебела почва.

Карстови езера - през сухия сезон губят водите си.

В резултат на продължително действие на карстовите процеси стените на понора се разширяват и се образува карстов кладенец. Карстовите кладенци достигат до голяма дълбочина.

Скалните мостове представляват карстови каверни в самата долина или между две слепи долини.

Карстовото поле е обширно, обикновено с плоско дъно и стръмни стени, карстово понижение. Ширината му достига до няколко километра а дължината – десетки километри /Попово поле в Херцеговина, 180 км2/. По дъното на полето понякога протича река. Счита се, че полето е късен стадий на развитие на карстовия релеф. Образува се в резултат на съединяването на карстови котловини или ували.

ПЕЩЕРИ

Пещерите представляват разнообразни подземни кухини, образувани в карстовите райони и имащи един или няколко изхода на повърхността. Тяхното възникване и топография се определят от разположението на сестемите от пукнатини в карстовия масив.

Образуват се в резултат на разтварящата дейност на водата, проникваща в пукнатините. Разширявайки ги, тя създава сложна система от канали. В зоната на хоризонтална циркулация, където ефектът от разтварянето е най-голям, се образува магистрален канал, който постепенно се разширява и привлича водата от съседните канали. Така се образува подземна река. При разширяване на новите пукнатини и частично затлачване на старите канали с попаднал от повърхността материал, или в резултат на обрушването на сводовете, реката може да си проправи нов път и предишните галерии остават сухи.

Пещерите биват:

• слепи – имат само един вход и завършват със система от множество тесни пукнатини, срутище или натечни образувания, които ги запушват.

• проходни – с изходи от двете страни.

На дъното, по стените и сводовете на пещерите се образуват натечни форми. От тавана се спускат сталактити – тесни и дълги висулки, изградени от калцит. От дъното на пещерата, срещу сталактитите, се издигат по-къси и масивни форми, наричани сталагмити. Често сталактитите и сталагмитите се срастват и образуват сталактони (или колони). Стените на пещерите също са покрити с натичания на калцит.

В дълбоко разположените пещери натечни форми не се образуват, тъй като водата отлага разтворения в нея калциев бикарбонат в по-горните пещерни хоризонти.

В някои пещери се натрупва лед Те се наричат ледени или студени пещери. За натрупването на сняг и лед са необходими подходящи климатични условия и благоприятна конфигурация на самата пещера. Например, ако входът на пещерата не е хоризонтален, а под голям наклон, съществуват благоприятни условия за натрупване на студен въздух, а едновременно на сняг и лед.

Хипсометрията на много пещери, в които протичат реки, е тясно свързана с височинното разположение на долинните дъна, дрениращи карстовия масив. Ако долините се врежат, устията на пещерните реки изсъхват, пещерите остават сухи, а на нивото на новия ерозионен базис започва образуването на нова система от галерии. Така се образува етажиран карст.

При проявата на отрицателни тектонски движения карстовите кухини потъват, запълват се с вода и наноси и се превръщат в погребан карст.

ЗОНАЛНО-КЛИМАТИЧНИ ТИПОВЕ КАРСТ

Карстовият процес е преди всичко денудационен процес, поради което протича по различен начин в различните климатични зони. Откритият карст е най-типичен за областите със средиземноморски субтропичен климат Карстовият процес се благоприятства не само от геоложката структура, но и от климата. Поройният характер на валежите и наличието на засушлив сезон способстват интензивното въздействие на дъждовните води върху карбонатните скали и на сравнителното бавното натрупване на елувий.

В районите с умерен климат карстовите процеси също се развиват достатъчно интензивно, но карстифициращите се скали почти винаги са покрити със слой наслаги и добре развита почвено-растителна покривка. Това е област на разпространение предимно на покрития карст. Карстовите форми са свързани най-вече с подземното разтваряне, а повърхностните форми са обусловени от пропаданията и сляганията на неустойчивия покрив на подземните карстови кухини. За него е характерно наличието на платовидни райони с приблизително еднаква височина, осеяни с многобройни отрицателни форми.

Карстът в тропическите области се характеризира с редица особености. За него е характерно наличието на положителни форми на релефа, като кули и конуси, издигащи се над определено средно ниво – базисна повърхност. В процеса на развитие се образуват понижения, разделящи карстовия масив на отделни възвишения. Пониженията се врязват до нивото на базисната повърхност. По-нататъшното развитие на тропическия карст се свежда до разширяването й за сметка на възвишенията до тяхното пълно унищожаване. В резултат се образува карстово-денудационна заравнена повърхност. Обикновено заравняването протича в определена посока и там, където започва пред карстовата област се образува равнина. Абсолютната й височина варира. В морските райони се определя от нивото на морето, в други – от нивото на некарстифициращите се скали, лежащи под варовиците, в трети - от нивото на подземните води. Стръмният откос на карстовата област към равнината свидетелства че при заливането на равнината по време на проливните дъждове основата на откоса е подложена на интензивна корозия и отстъпва към карстовия масив, а равнината настъпва към карстовата област и постепенно съкращава площта на положителните форми.

Образуването на равнината става обикновено на нивото на главните речни долини, дрениращи областта . Тя се явява педимент с карстов произход.

В зависимост от морфологията на положителните елементи тропическият карст се дели на куполовиден, кулокарст, коничен и котловинен.

Куполовидният карст се характеризира с наличието на куполовидни възвишения, разделени от тесни вдлъбнати седловини. Относителната височина на хълмовете варира от 25 до 150 м, а диаметърът в основата достига до 80 м. Седловините на достигат нивото на равнината. Интересното е, че куполовидният карст често е развит в централните части на масива, а по периферията се срещат други форми. Това вероятно е свидетелство, че куполовидният карст е един от най-ранните етапи от развитието на карста в тропическите райони.

Кулокарст. Наблюдава се най-често по периферията на областите на разпространение на куловидния карст. За него са характерни изолирани възвишения със стръмни склонове, наподобяващи кули или стълбове, чиято относителна височина може да надминава 300 м. Разположени са наголеми разстояния една от друга и са разделени с плоски понижения, явяващи се разклонения на равнината. При дъждиве пониженията се заливат с вода, която се задържа известно време поради наличието на дебела елувиална покривка от типа тера роса. Водата действа агресивно на подножията на склоновете. Обикновено кулите са пронизани от пещери и шахти, а върховите им повърхности са покрити с кари и карстови фунии.

Морфологията на кулокарста свидетелства за завършено удълбаване на пониженията.

Коничен карст. Различава се от кулокарста по морфологията на възвишенията, които имат вид на конуси, т.е. склоновете им са значително по-полегати. Съществува мнение, че коничен карст се образува когато развитието на кулокарста се прекъсне от тектонско издигане. Тогава настъпва нов цикъл на врязване, нивото на денудация се понижава и подножията на възвишенията вече не се падлагат на въздействието на застояващите се дъждовни води. Склоновете им се заравняват за сметка на действието на склоновите процеси.

Процесите на издигане и тектонска стабилност в рамките на една и съща карстова област могат да се редуват. В резултат на това се образува ясно изроазена етажираност на върховите повърхности на положителните форми.

Котловинен карст. Представен е в най-пълен вид на о. Ямайка. Отличава се с развитието на карстови котловини, отделени една от друга с остри варовикови гребени. Образуването на котловинния карст се определя от дълбокото залягане на подпочвените води и силната раздробеност на варовиците.

За тропичния карст обичайните форми – карстови фунии, кладенци и полета, са почти толкова характерни, колкото и положителните.

Изследователите отбелязват изключително интензивния ход на карстообразуването в тропиците в сравнение с районите на умерените ширини и средиземноморския климат. Това на пръв поглед противоречи на факта, че при високи температури насищането на водата с CO2 става много бързо и тя е по-малко агресивна, отколкото в умерените и хладните зони. Но богатата растителност е голям източник на CO2, постъпващ във водата и това компенсира неблагоприятните термични условия за разтваряне на варовиците. Освен това и органичните и азотнокиселите съединения също усилват химическата агресивност на водата в тропическите страни За сметка на тези фактори , а също и на големите валежни количества, интензивността на карстовите процеси във влажните тропици е няколко пъти по-голяма отколкото в умерената зона. Благодарение на това карстовите процеси в тропиците водят до образуването на заравнени карстово-денудационни повърхности, каквито в умерените и средиземноморските райони се образуват само в редки случаи.

ПСЕВДОКАРСТОВИ ПРОЦЕСИ И ФОРМИ НА РЕЛЕФА

Освен типичния карст в някои райони се срещат процеси и форми на релефа, външно сходни с карстовите. Това са глинестият карст и термокарста.

Глинестият карст се наблюдава в аридни или семиаридни райони, на територии изградени от силно карбонатни глини, песъкливи глини и льос. Голямата напуканост, порестост и карбонатност на тези скали може да се разглежда като условие, доближаващо ги до районите с развит типичен карст. Но тук изнасянето на разтворения материал по пукнатините е съчетано с механично изнасяне на глинести и алевритови частици – суфозия.

Суфозията в карбонатни или засолени глини води до образуване на негативни форми в резултат на слягане – т.нар. блюдца.В силно карбонатни глини при голяма напуканост се образуват дълбоки подземни ходове и пропадания, наподобяващи типичния карст.

Термокарстът има коренно различна природа. При него също се образуват различни пропадания и форми от слягане, но те са свързани с топенето на погребания лед или размразяването на скалите в районите на вечна замръзналост.

Към псевдокарстовите явления се отнася и способността на някои скали бързо и силно да се уплътняват при овлажняване, каквито са льосът и засолените почви. При льоса това е в резултат на разрушаване на микропористостта, а при засолените почви в резултат на разтварянето на солите. Морфоложко следствие на тези процеси е образуването на псевдокарстови блюдца и по-рядко фунии.